Боевете на Шипка са претворени в изкуството от много творци. Най-популарната картина за тях е дело на руския художник Алексей Николаевич Попов (1858-1917).
Платното “Защитата на Орлово гнездо от брянци и орловци 1877 г.” е нарисувано през 1893 г. През следващата година картината е показана на академична изложба, където приковава вниманието на критиката и на публиката.
Оригиналът се намира във Военно-историческия музей на артилерията и инженерните и свързочни войски в Санкт Петербург ( Военно-исторический музей артиллерии, инженерных войск и войск связи – www.artillery-museum.ru). В експозицията на НПМ “Шипка – Бузлуджа” е изложено копие, рисувано през 1977 г. Копието е със същите размери, както и оригиналът – 204 х 146 см.
Самият Алексей Н. Попов не е сред най-известните руски художници, отразили в изкуството си руско-турската война – като Василий Верещагин, Репин, Николай Дмитриев-Оренбургский, Алексей Кившенко и др. Той е роден през 1858 г. в Пронск, Рязанска губерния. Завършва 2-ра Московска военна гимназия, а след това и 1-во Павловско военно училище в Санкт Петербург, откъдето излиза през 1878 г. с чин поручик.
През 1880 г. е командирован в Петербургската крепостна артилерия. Свободното време там му дава възможност да посещава класовете на Императорската художествена академия.
От 1882 до 1886 г. Попов всяка година е отличаван за усърдието си в академията. Получава малки сребърни медали, голям сребърен медал и малък златен медал. През 1887 г. за картината “Атака на лубенските хусари край село Хайдарско през 1877 г.” е награден с голям златен медал плюс званието “класен художник първа степен” и правото на стипендия за по-нататъшно обучение в чужбина.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Иван Вазов
