Първата си самостоятелна изложба художникът Левент Море подрежда през 1992 г. в Националната галерия за чуждестранно изкуство в София. Тогава той e увлечен в работата си в полето на монохромното, разгръщайки идеите си върху голямоформатни платна и хартия със средствата на живописта и графиката. Едно впечатляващо първо встъпване в художествения живот у нас в годините, когато България пое по пътя на своя дълъг и в много отношения тревожен преход към настоящото ни съвремие.
Тази изложба обаче е и своеобразен маркер за присъствието на автора в собствената му родина. Подредена в заличената днес от културната инфраструктура на страната ни Национална галерия за чуждестранно изкуство, тя сякаш легитимира Левент Море като чужденец в родината му. Но тук, както пише Георг Зимел, имаме предвид чужденец, но „не в многократно използвания смисъл на бродещия, който днес идва, а утре си отива, а в смисъл на този, който днес идва, а утре остава – така да се каже, на потенциалния бродещ; на този, който, макар и да не е продължил пътя си, не е преодолял напълно разрива между идване и отиване“.
Днес, 30 години по-късно, Левент Море се явява с новата си самостоятелна изложба. Извървял собствения си преход, той вече е друг. Завладян от обаянието на цветовете, опитомил експресивния жест и майсторството на композицията, той извежда върху новите си платна визуални идеи, които макар да са провокирани от конкретното и да са изведени до абстракция, в тях всякога прозират белезите на натурата. Деликатно, непринудено, привидно въображаемо.
Но Левент Море остава в нещо и все същият. Три десетилетия по-късно той продължава да мисли, живее, работи като чужденец. Но не като жест на претенция, в потвърждение на полученото отвъд границите на родината художествено образование, а като същностна потребност, позволяваща му да опази, съхрани, а сетне и да въплъти в платната си бродническата си нагласа към действителността. Действителност, към която, приспособиш ли се, сетивата за големите непреходни стойности на битието всякога помръкват.
