Канадецът Пол ни взе в една неделна сутрин от базата за да ни разходи и да ни покаже забележителностите на Монреал. От прозореца на огромния, но неудобен Понтиак можехме да се насладим на красивия и многообразен северен град.
Латинския квартал, катедралите, олимпийското градче с оригиналния стадион, превърнат в игрище за бейзбол и колодрума, сега природен резерват, небостъргачите и великата река Свети Лаврентий с чудното си крайбрежие и железните мостове – гиганти, океанските кораби, небрежно паркирани между блоковете, павилионите от Световното изложение и пистата за Формула 1, изградени върху изкуствен остров, чиято земя е взета от тунелите на метрото – всичко това беше много за незапознатите ни очи и нямаше как да го проумеем за един ден. Затова оставихме за по-нататък подземния град и едноименния хълм, наречен кралска планина, с великолепен изглед и приятни алеи, където веднъж седмично (забравил съм кой ден) се събират хора от различни националности за да играят право хоро.
Пътьом спряхме да похапнем в нещо средно между ресторант и закусвалня. Чисто и приятно местенце с много реклами. Предложиха ни някаква неустановена майонезена субстанция за десетина долара. Видял учудването ни, Пол побърза да обясни:
– Доскоро и ние ядяхме истинска храна, нали сме емигранти от Франция и ценим тези неща. Но сега тя е поне пет пъти по-скъпа и трябва да се примиряваме с това. Но бъдете сигурни, че и при вас ще стане същото, може би след петнадесетина години.
Човекът искаше да почерпи според възможностите си и ние му бяхме благодарни. Колкото до определения от него срок, това се случи много по-рано от предвиденото.
Дългият ден вече преваляше и ни остана време само колкото да ни запознае с негови познати – наши балкански сънародници. От неколцината, които срещнахме, съм запомнил само двама.
Красивото момиче, завършило френска филология, което, по неизвестна за мен причина, продаваше сирена и кашкавали на една сергия в квартален пазар.
И дядото, който седеше на дървена пейка и пазеше магазинчето на зет си, докато оня строеше пететажната си къща с два басейна в нея.
– Ей сега, на момента си тръгвам за България, – въздъхна той и потропа с бастуна си– но е болна бабичката та стоя заради нея.
След две седмици ние щяхме да си заминем оттук, но те двамата нямаше да имат тази възможност…
18.05.2023
