Когато ги питат за Рила, повечето хора се сещат за Мусала, Мальовица или за Седемте езера, тук-там някой споменава Белмекен, но малцина знаят какви красоти се крият в западната ú част. Много пъти, когато съм минавал по поречието на Струма, съм гледал с възхита извисяващите се непознати силуети, но нищо повече. От кръстословиците научих, че някъде между тях е построен най-високият язовир и че се нарича Калин. Откъде да се сетя, че всъщност това е система от няколко свързани водоема, които захранват електроцентрала и са започнати от царско време и завършени успешно след войната.
Събитията назряха и се подредиха, когато станах горд собственик на чисто нова Лада-Калина. Реших, че е добре да срещна съименниците и се зачетох по-подробно в електронната литература. Оказа се, че имало и два върха със същото име и живописен път, който пък бил най-високият възможен у нас.
И ето ни в един хубав слънчев ден, двамата с Христо на отклонението при село Пастра. От там нагоре следваха 17 километра здрав и грапав, пък и неравен бетон без никакво място за разминаване. Ръждива табела поясняваше, че това пътно съоръжение е частно. Добре, че планината все още не е!
В началото, поради гъстата гора, не беше интересно откъм гледки, но само ароматът който ни пълнеше дробовете и вековната прохлада бяха достатъчна причина да поискаме да останем по-дълго тук. Но не спряхме, скоро просветна и завоите се заизвиха по стръмна стена от скали, декорирани с трева и дребни храсти. Малки ручаи подскачаха отстрани, а серпентините ни изкачваха все по-нагоре. Единични дървета храбро се перчеха и незнайно как оцеляваха на вихрите, каменопадите и лавините. Цветя и билки пъстрееха навсякъде. Едно задъхано джипче сузуки се запречка пред нас и забави ритъма ни и затова предпочетохме да отбием за малко. Какъв път само! По рекламните филмчета показваха подобни само в чужденецията, но този си е наш и дори последният нихилист би се влюбил в него. По размах, смелост и очарование, той заслужено изпреварва повечето от прехвалените си събратя.
Знаехме, че нагоре ни очакват още чудни места и не се излъгахме. След някакви служебни постройки се озовахме на платото. Вляво, в подножието на Голям Полич, се синееха водите на язовир Калин, обширната алпийска ливада пъстрееше от цветя и единични скали, а зад нея се открояваха митичните Голям и Малък Калин. След последното изворче, бетонът се смени с трошено-каменна настилка, но следите от машинно масло по пътя предупреждаваха, че той не е безопасен за случайно попадналите тук автомобили. Спряхме на поляната над странната кула, носеща неочакваното име Винтчето. С автомобила бяхме дотук – по-високи пътища на Балканите от този тук няма. Погледът ни се разпростря в обширна панорамна гледка, която се спираше само от верига върхове на север, начело с Отовишки връх и Калините на изток. Тръгнахме по приятния наклон на изток. Потърсихме в причудливите и опасни за преминаване форми на двамата братя следи от тракийското ни минало и ги откривахме във всяка скала. На Големия Калин се задържахме малко повече за да се порадваме на две Пазардерета и кипрещата се в ниското хижа Иван Вазов, а зад долината на река Елешница, ни се усмихваха Мальовица и цялата останала Рила. Следи от стар воден канал показваха, че борбата за вода не е ново явление.
След едно доста стръмно спускане и леко изкачване, се озовахме в хижата. Лещата ни се видя доста странна на вкус, защото готвачът се оказа непалец, но биричката си беше същата. Няколко кончета току-що бяха донесли скъпоценни провизии, а ние се заприказвахме с водачите им за героичната им желязна УАЗ-ка, зимните снегове и мъгливото време, което само за миг скрива всичко. Препоръчаха ни в такъв случай да останем на място и да изчакаме проясняване, но не ни дадоха съвет какво да правим при гръмотевична буря. Все още беше слънчево, но край черните Калини откъм юг малки облачета започнаха да се събират за игра. Скоро се разделихме с новите си приятели и хванахме между скалите по пряката пътека към колата. Две стада крави и едни кончета си пасяха кротко и доволно махаха с опашки. Порадвахме се на Скритото езеро и удивителното Черно езеро, което дава водите си на Калин по сложен тунел.
Дъждът се бавеше, но не мислехме да го чакаме и затанцувахме блуз по завоите надолу. Денят преваляше, но имаше още какво да ни даде – остана ни време да се покатерим по малките бижута, наречени водопади Бохемия.
25.02.2021
