Да се опитаме да предвидим дали след две години Доналд Тръмп ще бъде зад решетките или зад бюрото в Овалния кабинет е сложно изчисление, пише колумниста на Financial Times Джъмайма Кели. Малко по-лесно е да се предскаже кой ще бъде републиканският кандидат за президент: въпреки че е твърде рано Тръмп да бъде коронясан, засега съперниците му дишат прахта.
Вторият фаворит Рон Десантис, който водеше в надпреварата според някои предварителни проучвания в края на миналата година, сега се срина надолу като рейтинг: в проучването на RealClearPolitics той е с 21,5% подкрепа, докато Тръмп е с 52%. Според друго проучване Тръмп има преднина от 45 пункта пред Десантис: 59% срещу 14%.
„Десан(к)ти(мониу)с… той се справя добре – пада като камък!“ се пошегува Тръмп пред боготворяща го тълпа в Мичиган наскоро, използвайки прякор (означаващ лицемерен – бел. ред.), който е измислил за губернатора на Флорида. Списъкът с прозвища на Тръмп за съперници и врагове е толкова дълъг, че има собствена страница в Уикипедия, припомня Джъмайма Кели.
„Хората започват да го опознават и разбират, че той не е личност. Трябва да имате малко индивидуалност – не много, но малко“, допълва Тръмп за своя опонент.
Харесвате го или не – обикновено няма средно положение, но това не може да се каже за Тръмп, смята още анализаторът. Според нея, ако има нещо, което бившият президент притежава, това е именно индивидуалност. „Не че е симпатичен. Не, но той притежава много по-рядък дар: забавен е“, допълва тя.
Опонентите му, осъзнавайки това, се опитват да покажат, че също притежават чувство за хумор, но не е съвсем ясно, че това е така. Опитът на Десантис да изглежда като човек от народа на автомобилно изложение в Айова през май, като отметна неестествено глава назад, за да се изсмее по странен начин, когато мъж му каза, че не иска да знае колко му е струвало неговото „Порше“ от 1955 г., в крайна сметка стана вайъръл като пример за някой, който е пресилил нещата.
Джо Байдън, след като използва любима негова, макар и не особено сполучлива, шега, представяйки се като „съпругът на Джил Байдън“, изтърси още по-лоша, като посрещна актрисата Ева Лонгория в градината на Белия дом през юни с думите: „Ние се познаваме отдавна – тя беше на 17, аз на 40. Лонгория всъщност е била на 7, когато Байдън е бил на 40, пише Джъмайма Кели. Няколко души можеха да бъдат чути да се подсмихват неловко.
С Тръмп смехът е искрен, смята авторът. В изследване от 2016 г. трима антрополози от университетите на Колорадо (в Боулдър) и Тексас (в Остин) твърдят, че забавната страна на Тръмп му е спечелила републиканската номинация повече от всичко останало през същата година. Независимо дали американците намираха шегите му за свежи или обидни, спектакълът беше достатъчно завладяващ, за да ги накара да гледат и – най-важното – да го задържи в новините.
Дона Голдстийн, един от съавторите на изследването, ми казва, пише Кели, че Тръмп е продукт на комедийната сцена на Ню Йорк, около която е израснал, където цари груб жестов хумор. „Има нещо в тази „телесност“ и грубост, които липсваха на политиката преди него“, отбелязва тя. „И способността да се каже нещо истинско беше по-ограничена. Тръмп разчупи този калъп“, коментира Голдстийн.
Както посочва тя, Тръмп често придружава с жестове края на остроумията си, вместо да ги изрича на глас, трик, който не само му позволява да отрича – защото, разбира се, той не е имал предвид това, което казвате, че е имал – но също така кара тълпата да се почувства умна, че го е разбрала; тя става част от шегата.
Комедията е страхотен изравнител, който помага да се обясни защо постоянното осмиване на другите от страна на Тръмп е толкова ефективно за стимулиране на поддръжниците му: когато пуска груби или скандални шеги, Тръмп не само забавлява феновете си, но и им показва, че не се смята за морално по-висш, давайки им усещането, че са част от неговия специален клуб, пише в заключение Джъмайма Кели.
Комедията на Тръмп не винаги е преднамерена, разбира се – всеки, който го е гледал как реагира на новината, че Рут Бадер Гинсбърг (бивш върховен съдия – бел. ред.) е починала, на живо пред камерите, докато „Tiny Dancer“ на Елтън Джон гърми от високоговорителите пред президентския самолет, може да види това.
Но това няма значение: ние искаме да се смеем – това ни кара да се чувстваме добре. И в свят склонен към обиди и предупреждения за смущаващо съдържание, някой, който не го е грижа да бъде в границите на приемливото, особено такъв, който има толкова добър комичен тайминг, се откроява. И това го превръща в голяма електорална заплаха.
Идеята, че Тръмп може да успее да се върне на поста, за много от нас определено не е забавна. Но понякога смехът е всичко, което имаме. Както Ейбрахам Линкълн – президент, който също е бил известен с шегите си, макар и от различен вид – веднъж казва: „Смея се, защото не трябва да плача, това е всичко.“
